Актуализация на „злия“ регламент за модернизиране на Байдън

Питър Тийл, технологичният магнат от Силиконовата долина, използва любим афоризъм, който очевидно е заимствал от покойния консервативен журналист М. Стантън Еванс. Това звучи по следния начин: „Демократите са злата партия, а републиканците са глупавата партия“. Това е груб и неблагосклонен начин да се класифицират двете партии, но в сферата на федералното регулиране в поговорката има зрънце истина.

Правителствените разпоредби струват пари и това прави бизнеса по-малко конкурентен и повишава цените за потребителите. Регламентите обаче имат и предимства. Ето защо в продължение на десетилетия федералните регулатори са задължени да изготвят икономически анализ за своите най-големи и най-значими регулации. Това включва анализ на разходите и ползите, който отчита положителните и отрицателните резултати, очаквани от действието. Тъй като тези ползи и разходи възникват през различни интервали от време, те се „сконтират“, т.е. използва се лихвен процент, за да се установи „настоящата стойност“ на ползите и разходите, натрупани в бъдеще.

През последните 20 години федералните регулатори са използвали два различни дисконтови процента за тази цел. Лихва от 3 процента беше използвана предимно за успокояване на демократите, докато по-значителната ставка от 7 процента съществуваше предимно за републиканците. Администрацията на Байдън сега е в процес на „модернизиране“ на 20-годишните насоки на правителството за регулаторен анализ, включително чрез отхвърляне на 7-процентната ставка. Решението подчертава как разногласията относно дисконтирането наистина произтичат от различията в идеологиите на двете партии.

Републиканците предпочитат отстъпка поради „алтернативната цена на капитала“, по същество защото парите, оставени неинвестирани, все пак ще бъдат депозирани във финансова институция, където натрупват лихва с течение на времето. Въпреки това, докато тази перспектива има смисъл в контекста на паричните потоци, тя е погрешна по отношение на регулаторния анализ. Анализът на разходите и ползите не е аналогичен на анализа на паричните потоци, тъй като първият включва много по-широка съвкупност от ползи и разходи, отколкото само пари. Подобренията в здравето, благосъстоянието и дори удължаването на живота се отчитат в анализа на разходите и ползите и нито едно от тези неща не може да бъде инвестирано или да печели лихва. Следователно републиканците, според терминологията на Тийл, са „глупави“. Те правят отстъпки по грешна причина.

Демократите, от друга страна, мислят за дисконтирането по съвсем различен начин. Те започват с икономически модел, в който съществува централен плановик: всезнаещ, всемогъщ диктатор, чието благосъстояние регулаторът се стреми да подобри. Може би те вярват, че този диктатор е добронамерен и се стреми да увеличи максимално благосъстоянието в обществото. Каквато и да е причината, анализът на разходите и ползите, според този подход, казва на регулатора дали определени политики подобряват благосъстоянието на този теоретичен плановик/диктатор и при този подход дисконтовият процент е просто процентът, с който диктаторът дисконтира бъдещето поради времево предпочитание. Следователно е лесно да се види как този недемократичен подход е „зъл“ според модела на Тийл.

Както трябва да стане ясно на този етап, споровете относно подходите за дисконтиране всъщност не са за това какъв лихвен процент да се използва, а по-скоро за това какъв анализ на разходите и ползите трябва да измерва. Републиканците имат намерение да измерват богатството, понякога наричано от икономистите „ефективност“. Анализът на разходите и ползите обаче не измерва такова нещо, защото републиканците не прилагат правилно дисконтовия процент.

От друга страна, демократите искат анализ на разходите и ползите за измерване на благосъстоянието на един всезнаещ диктатор. Този подход, макар и теоретично съгласуван, е меко казано морално съмнителен. Той предполага централен орган с абсолютна власт, такъв, чиито желания диктуват курса на политиката, свеждайки гражданите до обикновени играчки на това всемогъщо образувание.

Сега администрацията на Байдън не само отхвърля 7-процентната ставка, но също така обмисля намаляване на ставката, която е в съответствие с предпочитанията на „диктатора“. Резултатът е административен подход, потопен в уникална, недемократична перспектива. Вече няма дори илюзия, че анализът на разходите и ползите измерва ефективността.

Човек би си представил, че икономистите ще се вдигнат на протест срещу подобен подход. Но много икономисти, които са склонни към демократите, изглежда приветстват промените. Липсата на силна опозиция от страна на икономистите дава смелост на администрацията и е смразяващо напомняне за опасностите, породени от интелектуален елит, който търси неконтролирана власт за себе си.

Шеговитото изказване на Тийл, че „демократите са зли, а републиканците са глупави“, е предимно хипербола. Но може би има нещо малко в това, когато става дума за регулиране.