Време е да преосмислим централното банкиране

В сряда Фед повиши целта си за лихвен процент с .75 процентни пункта, ясен сигнал, че е сериозно за борба с инфлацията. Наднормалното затягане също е нещо като признание, че досега Фед е бил твърде плах.

Разбира се, имаше добри причини Фед да бъде предпазлив. Твърде силното затягане, твърде скоро, може да е имало обратен ефект чрез влошаване на недостига на доставки.

Все пак, както аз (и други) посочено тогава, до ноември 2021 г както инфлацията, така и номиналният брутен вътрешен продукт (NGDP) се върнаха към тенденциите си отпреди пандемията и все още нарастваха бързо. Този ръст предполага, че увеличението на целевия лихвен процент с четвърт пункт през декември или януари би било разумно и че чрез допълнително забавяне на действията Фед рискува да позволи на действителната и очакваната инфлация да се влошат.

Но Фед изчака до март, за да започне да повишава целевата си лихва.

Най-голямата опасност, породена от забавянето на Фед, е, че в крайна сметка това ще наложи много по-агресивно затягане, отколкото иначе би било необходимо, увеличавайки риска от предизвикване на рецесия. (Като мой колега Джордж Селгин обича да го описва: „Подобно на шофьор, който не успее да натисне спирачките веднага щом се види препятствие, Фед трябва да „затръгне спирачките“ на растежа на парите, като по този начин подложи американската икономика на съответно по-тежък случай на удар.)

Въпреки че е жалко, че служителите на Фед не успяха да действат по-бързо, важното сега е, че те се учат от грешките си. И докато няколко администрация на Байдън и служители на Фед признаха, че са се объркали, а скорошна статия на Wall Street Journal предполага, че все още не го разбират. Според статията:

Служителите на Фед и съветниците на г-н Байдън, много от които са служили или при г-н Обама, или, подобно на г-жа Йелън, във Фед по време на финансовата криза, останаха преследвани от бавното възстановяване от 2010-те и опасенията, че нови вълни на Covid могат дерайлира зараждащия се възход. Освен това инфлацията беше под целта на Фед повече от десетилетие. Това също ги накара да бъдат уверени, че имат възможност да действат по-нататък.

Предполагам, че преди няколко години може би е имало някакъв смисъл да се мисли, че тъй като инфлацията беше под целта на Фед след кризата от 2008 г., Фед можеше да си позволи да поддържа лесна политическа позиция, без да рискува прекомерна инфлация. Но само малко.

Финансовата криза от 2008 г. и спиранията на COVID-19 са напълно различни събития по отношение както на размера, така и на причината и следствието. И икономически растеж не предизвиква инфлация. По-важното обаче е, че Фед (както повечето централни банки) е прекарал десетилетия липсващ неговите цели върху инфлация, лихвените проценти, и широки парични агрегати.

Той има тенденция да се доближава сравнително до целите си, но няма железен контрол върху неща като лихвени проценти и инфлация. (Централните банки са изправени пред инфлацията, насочена към всякакви информационни проблеми, като например оценка на потенциалната продукция на икономиката (ненаблюдаема променлива), дефиниране на максимална заетост (самата определяща се до голяма степен от непарични фактори), прогнозиране на производителността на икономиката и определяне дали промените в нивото на цените се движат от търсенето или предлагането. )

Независимо от това, Фед признава че не може да обясни инфлацията под средната след 2008 г. И така, защо в света хората във Фед ще бъдат уверени, че могат да контролират инфлацията с каквато и да е степен на точност?

Между другото, в проучване от 2021 г. сред икономисти от еврозоната и Съединените щати, по-малко от една трета от респондентите смятат, че е вероятно централните банки да постигнат целите си за инфлация през следващите три години.

Този резултат е напълно разбираем. Това, което е разочароващо обаче, е, че толкова много икономисти признават ограниченията, пред които са изправени централните банкери, но все пак настояват да запазят същите основни политики.

Предполагам, че много хора се утешават с идеята, че някаква група експерти може да „направлява“ икономиката с известна степен на точност, но опитът (и емпиричните доказателства) не подкрепя тази идея твърде добре. От друга страна, историята е пълен с примери на пазарно базирани парични системи че много преди централното банкиране успешно създаде парите, от които хората са се нуждаели, когато са имали нужда от тях.

Естествено, тези исторически факти карат много хора да подкрепят преминаването от управлявани от централната банка пари към пазарно-базирана система. Със сигурност не съм против такъв ход, но само ако смяната може да се извърши, без да се разрушава всичко в процеса, а това е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Глобалната икономика зависи до голяма степен от щатския долар, фиатна национална валута, контролирана от правителството на САЩ чрез Фед. И Фед контролира много повече от паричната база. Тя участва по-силно в пазарите на краткосрочни кредити – не само на пазара на финансите – от която и да е друга институция и Конгресът й е предоставил огромна свобода на преценка да изпълнява необходимите й задачи. Това е част от едно невероятно голямо правителство.

Дори да се свие ролята на Фед в парите и финансите е херкулесова задача, която изисква безброй политически промени, много от които Конгресът ще трябва да приложи.

Един от начините да започнете по пътя към пазарно-базирана парична система е да промените мандата на Фед, така че той да е насочен към общите номинални разходи (обикновено наричани NGDP таргетиране), вместо към цените и безработицата. Това ще помогне за облекчаване на многото на Фед (споменатите по-горе) информационни проблеми, като по този начин подобрява способността си да провежда парична политика.

Въпреки че нещата все още биха били далеч от съвършените, режимът за насочване на номиналните разходи би имитирал по-добре онези пазарно базирани парични системи, които успешно доставяха количеството пари, от което хората се нуждаеха, когато се нуждаеха от тях.

По-рано споменах тази функция като паричен неутралност, което означава, че Фед постоянно ще се опитва да предоставя само сумата пари, която е необходима на икономиката, за да продължи да се движи, нито повече, нито по-малко. Това изисква централната банка да бъде много по-малко натрапчива и улеснява Конгреса да я държи под отговорност. В комбинация тези фактори трябва да сведат до минимум паричните смущения и да подобрят цялостната стабилност.

Тази повишена стабилност би трябвало от своя страна да улесни изграждането на подкрепа за по-широки финансови и фискални реформи, включително развитието на частни парични алтернативи.

Нашето време би било много по-добре да прекараме в конкретизиране на този вид система, отколкото в борба за това кой е най-отговорен за сегашния скок на инфлацията. Независимо къде точно поставяме вината, федералното правителство е отговорно. А намаляването на преценката на федералните политици да се занимават с паричната система е най-добрият начин наистина да се реши проблемът.