Истинската инфлационна „криза“ е предефиниране на думата „инфлация“

- Вашингтон Пост Катрин Рампел в известен смисъл трябва да бъде приветствана за готовността си да признае инфлацията, за която се твърди, че се случва под наблюдението на президента Байдън. В момента няма достатъчно насоченост към себе си и Рампел носи повече от това, когато критичният й поглед се простира до Белия дом. Разбира се, проблемът със самобичуването на Рампел (никой не би я сбъркал с републиканец) е, че като критикува демократите за инфлацията, тя напълно я предефинира; това или откриването му там, където не би могло да съществува.

Например Рампел не е привърженик на „предложенията за облекчаване на инфлацията“, които са „предложени или приети в Калифорния, Индиана, Делауеър“ и други щати. Тя вярва, че те ще бъдат „вредни в борбата срещу инфлацията. Това е така, защото тези и други данъчни облекчения или отстъпки ще направят търсенето още по-горещо.“ Само дето това, което Рампел пише, не е вярно. Ни най-малко. И това не е защита на разходите.

Анализът на Рампел предполага, че правителството може да мобилизира иначе спящ капитал; че със своята данъчна сила може да увеличи търсенето. Не може да направи такова нещо. Освен че пъхаме парите, които печелим, в пословичната кутия за кафе, това, което не харчим, автоматично се прехвърля към други с краткосрочни желания и нужди. Банките и другите финансови посредници не приемат парите ни, за да ги гледат с любов, а по-скоро ни плащат малка лихва за нашето неизразходвано богатство, точно защото възнамеряват да ги дадат на заем при по-висока лихва.

В случая на Рампел тя не е толкова против преразпределението на богатството, колкото сега, защото смята, че чековете ще доведат до покачване на цените. Това е еквивалентът на колумниста, който казва, че бърз, но може би неморален начин да се направи търсенето „нагорещено“, когато иначе не е, е да се легализира кражбата в близко бъдеще. Представете си всички разходи, ако полицията гледа на другата страна, когато невинните биват ограбени. Само дето нямаше да има увеличение. Всеки долар, похарчен от крадците, ще бъде долар, който крадените вече няма да имат. За да бъде ясно, този предишен коментар не е началото на дискусия за данъчното облагане. Вместо това е начин да се каже, че каквито и да са добрите или лошите дарения от правителството, те не увеличават търсенето. За да може правителството да изпраща чекове за милиарди, другите трябва да имат милиарди по-малко.

Ако не, както ако правителствата биха могли просто да раздават пари, без да навредят на тези, от които са взети, тогава е безопасно да се каже, че те ще го правят с голяма редовност. Те също така биха могли теоретично да заличат всички периоди на по-бавен икономически растеж. Не, такова мнение е несериозно. Правителствата имат богатство за преразпределение само след като то е произведено. Казано по друг начин, като предполага увеличаване на „търсенето“, Rampell отчита двойно. Още по-лошо, тя отново предполага, че правителствата притежават магическата сила да произвеждат „търсене“. Не, не го правят.

По-нататък тя пише, че „най-добрият, най-малко болезнен начин“ да се свие това, което тя си представя, че е инфлацията, би бил властта да „поправи това несъответствие между търсенето и предлагането“ чрез драстично увеличаване на предлагането. Освен че не може да има широко „несъответствие между търсенето и предлагането“, просто защото търсенето е логичното следствие от предлагането. Никое икономическо училище не може да заобиколи тази проста истина. Ако днес има по-малко предлагане, логично има по-малко търсене. Рампел вярва, че те са различни концепции, което отново кара ума й да се лута.

След това тя се обръща към Федералния резерв, на който твърде много отляво и отдясно приписват магически сили. Рампел пише, че „Като повишава лихвените проценти, централната банка оскъпява заемите, което от своя страна намалява разходите...“ Отново търсене. И този странен фокус върху Фед като някакъв вид „друг“ в контрола върху цената и наличността на кредита. В интерес на истината, ние заемаме пари срещу това, за което могат да бъдат разменени. Това е напомняне, че кредитът се произвежда в световен мащаб, така че Федералният резерв не контролира нито цената, нито предлагането му. Господи, скорошна история в Wall Street Journal посочи, че 150 милиарда долара от руското богатство се намират само в Цуг, известно място за руски олигарси в Швейцария. Мислят ли Рампел и други, толкова увлечени от предполагаемите правомощия на Федералния резерв, че парите просто се складират в Цуг и безброй други глобални убежища за паркиране на капитал? По-реалистично, изобилно богатство, създадено в световен мащаб и което е деноминирано в долари, циркулира в световен мащаб в търсене на някаква по-висока употреба. Голяма част от него достига до Съединените щати по твърде многобройни причини, за да се преброят. Това е дълъг или кратък начин да се каже, че това, което Рампел си представя, че Фед ще отнеме, се компенсира за секунди от безброй местни и международни източници на капитал.

Забележителното във всичко това е, че Рампел твърди, че „Няма тон, който повечето политици могат да направят, за да намалят инфлацията.“ Тук тя разкрива упоритостта си? Всъщност, докато тя вярва, че политиците и централните банкери могат да направят това, което не могат (да увеличат търсенето, да увеличат предлагането, да свият кредита), тя пренебрегва това, което могат да направят: да стабилизират стойността на валутата, която е творение на правителството, за което те трудя се. Валутите са мярка. Нищо повече. Векове наред отговорните правителства емитираха валути, които запазваха стойността си.

Рампел може би разкрива упоритостта си относно инфлацията, като се има предвид привидното й нежелание да разбере какво е това. Инфлацията е девалвация на валутата и винаги е била. Разбира се, въз основа на това си струва да се отбележи, че по време на не толкова страхотното президентство на Джо Байдън доларът се повиши спрямо основните чуждестранни валути и златото. Което означава, че това ще бъде първата инфлация в историята на света без девалвация на валутата. Това ви кара да се чудите дали Рампел избягва партизанството във време, когато няма нужда.