Повече от две десетилетия Европейският съюз търси газ от гигантските запаси на Каспийско море. През това време големите проекти за тръбопроводи бяха обсъждани и забравени. През цялото време блокът става все по-зависим от руския газ.
Като журналист, който е прекарал последните 25 години, специализирайки в енергийните въпроси на Турция и Каспия, не бях изненадан да видя председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, в Баку миналия месец отчаяно се опитваше да намери източник допълнителни количества газ. Русия, както специалистите по сигурността отдавна прогнозират, сега използва хватката си за доставки на ЕС, за да се опита да принуди отстъпки за войната си в Украйна.
Но защо Брюксел отдавна не разполагаше с доставки на каспийски газ? Едва през 2020 г. малки количества най-накрая започнаха да текат към Европа по така наречения „Южен газов коридор“. В Баку фон дер Лайен осигури необвързващо обещание, че тези доставки може да се удвоят до 20 милиарда кубически метра годишно (bcm) до 2027 г. Това е нищожна сума. Сравнете цифрата със 155 милиарда кубически метра, колкото Русия достави миналата година, задоволявайки 40 процента от търсенето на ЕС.
Нещо се обърка ужасно
Основният проблем е настояването на Брюксел тръбопроводите да се разработват от частни фирми и да бъдат „търговски жизнеспособни“. ЕС не прояви желание да гарантира необходимата инфраструктура, като се предполагаше, че пазарните сили ще поемат водеща роля. Може би това ще се случи в свят на перфектна конкуренция. Но пазарните сили не успяха да се конкурират с Газпром, руски монополист, който играе по собствените си правила.
На теория, както търпеливо ми обясни един технократ от ЕС, създаването на търговски жизнеспособен тръбопроводен проект за пренос на каспийски газ до Европа е просто: трябва европейците да подпишат договори за закупуване на газ, което те са готови да направят. Това гарантира поток от приходи и позволява на банките да предоставят десетки милиарди долари финансиране, необходимо за разработване на находищата и тръбопроводите за доставка на газ.
Просто – но, предупреди той, обратното също е вярно. Ако като Газпром разполагате с финансирането, можете да продължите и да изградите тръбопроводите и след това да осигурите купувачите – чийто основен интерес е краткосрочното снабдяване, а не дългосрочната сигурност. В този процес Газпром на практика блокира развитието на конкурентни тръбопроводи.
Което накратко е начинът, по който Европа пропусна поредица от възможности да внася газ от Каспийско море и се остави да бъде изнудвана.
Ако Газпром само либерализира
Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. и появата на независими, богати на газ каспийски държави съвпаднаха с намаляването на собственото производство на газ в Европа и първите предупреждения за свръхзависимост от Русия.
Споразуменията и тръбопроводите от съветската епоха означаваха, че Русия вече е доставяла 30 процента от газа на Германия в началото на 1980-те години. Миналата година Германия разчиташе на Газпром за повече от половината газ, който консумираше. С такъв нетърпелив купувач, Газпром финансира собствени тръбопроводи.
Срещу това, доставянето на каспийски газ в Европа изисква разработването на трудни офшорни газови находища и изграждането на тръбопроводи, минаващи на 3,500 километра през множество държави, като само мимолетно са запознати с демократичните и търговски норми – някои от които едва ли са на езика.
Брюксел предположи, че либерализацията на руската икономика ще сложи край на монопола на Газпром, докато европейският пазар, управляван от законно приложими договори, ще осигури свободна конкуренция и конкурентни цени. Ако каспийският газ беше търговски жизнеспособен, гласеше мантрата, частният сектор щеше да може да го пусне на пазара.
Частният сектор се опита, но многократно се натъкваше на непреодолими препятствия.
Първият опит, стартиран през 1999 г. със силна подкрепа от Вашингтон, видя американските гиганти GE и Bechtel да си партнират в амбициозен проект за производство на над 30 милиарда кубически метра газ от находища в Туркменистан, които да бъдат транзитирани чрез „Транскаспийски тръбопровод“ до Азербайджан и през Грузия за Турция.
Анкара се съгласи да поеме половината газ и да разработи тръбопроводи за транзит на останалата част към Европа, очевидно осигурявайки финансирането на проекта.
И все пак той се разпадна не поради търговски причини, а след откриването на собственото гигантско газово находище Шах Дениз в Азербайджан и неуспеха на Баку и Ашхабад да се споразумеят за споделяне на планирания тръбопровод. Възможно ли е европейските гаранции за приходи от продажби на газ да убедят двете нововъзникващи държави да се съгласят да споделят един газопровод? Никога няма да разберем. Брюксел прояви малък интерес към Транскаспийския проект. (Русия също хвърли студена вода върху тръбопровода с аргумента, че Каспийско море е езеро и че следователно Азербайджан и Туркменистан се нуждаят от нейното одобрение, преди да построят нещо на морското дъно.)
След като Туркменистан беше отстранен, през 2001 г. Турция и Грузия подписаха договори за добив на част от новооткрития азербайджански газ. Това позволи на воден от BP консорциум да разработи Шах Дениз и да изгради Южнокавказкия тръбопровод (SCP), който най-накрая достави азербайджански газ до Източна Турция през 2006 г.
В очакване на Набуко
Плановете за газопровода в Южен Кавказ вдъхновиха европейски фирми и през 2002 г. австрийската OMV сформира консорциум с държавните газопреносни оператори на Турция, България, Румъния и Унгария за разработване на чертежи за 31 милиарда кубични метра тръбопровод „Набуко“, който да пренася газ от множество каспийски източници до Европейският център за търговия с газ Баумгартен в Австрия.
Европейската комисия най-накрая се заинтересува, финансирайки половината от разходите за проучване за осъществимост. Но това беше само шест години по-късно с публикуването на „Вторият стратегически енергиен преглед на ЕС” през 2008 г. тази загриженост за нарастващата зависимост от Русия се превърна в действителна политика за развитие на „Южен газов коридор”. Прегледът посочен: „Трябва да се разработи южен газов коридор за доставка на газ от каспийски и близкоизточни източници, който потенциално може да задоволи значителна част от бъдещите нужди на ЕС. Това е един от най-важните приоритети за енергийната сигурност на ЕС.
Все пак Брюксел остана верен на идеята, че развитието е работа за частния сектор. Той не успя да идентифицира Набуко или който и да е друг тръбопроводен проект, който би могъл да отговаря на изискванията.
В същото време Набуко беше изправен пред други предизвикателства.
Два по-малки проекта се занимаваха с пренос на същия азербайджански газ до Европа. И „Газпром“ обяви собствен гигантски тръбопровод „Южен поток“ от 63 милиарда кубически метра през Черно море до България, който ще залее европейския пазар.
Набуко не можа да намери газ, за да запълни капацитета си от 31 милиарда кубични метра. Планиращите погледнаха Туркменистан, после Иран, дори Ирак. Но тъй като Азербайджан все още не желае да транзитира туркменски газ, Иран е засегнат от международни санкции, а Ирак е въвлечен в собствените си безкрайни проблеми, никой не предлага надежда за газ в работния график. Азербайджанският Шах Дениз можеше да достави по-малко от 20 милиарда кубически метра, а ръководеният от BP консорциум, разработващ находището, не желаеше да отдели своя газ за Набуко, освен ако поддръжниците на Набуко не намерят други доставчици, за да гарантират, че е търговски жизнеспособен.
Ако Европейският съюз беше достатъчно ангажиран със създаването на своя южен газов коридор, той можеше да определи Набуко като проект от „стратегическо значение“ и да гарантира финансиране, гарантиращо изграждането на газопровода.
В този случай азербайджанското правителство се умори от чакане и обяви, че ще финансира свой собствен тръбопровод от 31 милиарда кубични метра през Турция, наречен Трансанадолски газопровод (TANAP), ход, който на практика уби Набуко.
Строителството започна през 2015 г. След като премина в Гърция, TANAP се свърза с един от съперниците на Набуко, Трансадриатическия газопровод (TAP).
Доставките за Турция започнаха през 2018 г, като газ най-накрая ще потече към Италия в края на 2020 г.
Свързани: Търсенето на природен газ изпреварва производството
Двадесет и една години след първите сериозни разговори за пренос на каспийски газ в Европа и 12 години след като Южният газов коридор стана политика на ЕС, пазарът най-накрая достави каспийски газ на европейските потребители.
Но Южният газов коридор пренася само 10 милиарда кубични метра към Европа (предвижда се тази година сумата да нарасне до 12 милиарда кубични метра). Може ли това да се разглежда като успех? Потвърждава ли ангажимента на Брюксел за диверсификация от Русия?
Далеч от това. През същия 21-годишен период Газпром пусна в експлоатация три големи газопровода за Европа с общ капацитет от над 125 милиарда кубически метра.
Само последният от тях, линията от 55 милиарда кубически метра Северен поток 2 – частично финансирана от германски газови компании – срещна сериозни пречки, когато германският канцлер Олаф Шолц най-накрая се преклони пред натиска на ЕС и САЩ и блокира експлоатацията, и то само на февруари 22, 2022, два дни преди руските танкове да влязат в Украйна.
Скъпи грешки
Възможно е допълнително увеличаване на обема на каспийски газ за Европа. Туркменистан, който досега е бил ефективно замразен от Южния газов коридор, има запаси от 13.6 трилиона кубични метра – четвъртият по височина в света. Отношенията с Азербайджан имат затопля и Русия дори се отказа от опозицията си до транскаспийски тръбопровод през 2018 г.
Но доставянето на достатъчни количества до Европа, за да замени или смислено да се конкурира с руския газ, ще отнеме много десетки милиарди долари и желанието за сътрудничество на страните, през които ще трябва да бъдат изградени новите тръбопроводи. По-важното е, че Брюксел може да се наложи да отхвърли настояването си да играе според правилата на неолибералния пазар.
Дори тогава подобен тръбопровод ще отнеме години, през което време Европа ще остане зависима от Русия.
Това повдига въпроса дали огромната инвестиция, необходима за каспийския газ, може да бъде по-добре изразходвана за друг неотложен енергиен проблем, който все повече заемаше времето ми през последните две десетилетия – а именно разработването на възобновяеми енергийни ресурси в Европа за постигане на целите за намаляване на въглерода.
Неуспехът да се реализира доставката на значителни количества каспийски газ за Европа се оказва скъпа грешка. Доказателствата за това лято на горещи вълни и горски пожари предполагат, че неспособността да се справим с изменението на климата може да се окаже още по-скъпа.
От Eurasianet.org
Още топ четива от Oilprice.com:
Източник: https://finance.yahoo.com/news/why-europe-didn-t-ramp-150000960.html