Япония е напомняне за това колко ситуативна е днешната „Ястребова“ инфлация

Какво се случва, когато думите загубят значението си? Конфуций ясно каза, че свободата е това, което страда при такъв сценарий, и изглежда, че той може да бъде оправдан отново.

За предистория, нека разгледаме настоящата дискусия за инфлацията. Според инфлационните ястреби в момента, всички правителствени разходи са отприщили масивно, повишаващо цените „търсене“. Твърди се, че следствието са по-високи цени, породени от „излишното търсене“. Дори консерваторите правят това странно твърдение; странно първо, защото няма такова нещо като „излишно търсене“. Повече за това след малко.

Засега нека не правим грешка относно конкретния данък, който е държавните разходи. Той сигнализира за извличането на ценни ресурси от частния сектор, които се разпределят от хора с фамилни имена като Пелоси и Макконъл. Невидимото с държавните разходи е огромно. Какво биха могли да направят хората, мотивирани за печалба, с толкова ценни ресурси в частния сектор?

Все пак си струва да се отбележи, тъй като и консерваторите, и либералите са прегърнали страната на търсенето, че държавните разходи биха намалили търсенето. Помисли за това. Търсенето е определен резултат от производството, което го предхожда, а държавните разходи са определен данък върху производството.

Оттам се надяваме, че читателите могат да видят недостатъка в аргумента като цяло. Цялото търсене отново възниква от предлагането, което означава, че двете балансират по всяко време. Правителството не може да увеличи търсенето толкова, колкото може да го прехвърли от продуктивни ръце към по-лениви. Тук няма „излишък“, водещ до по-високи цени. Колко странно по-специално, че консерваторите насърчават тази измислица. И те са, включително видни имена като Фил Грам, Джон Кокрейн и т.н.

След което е особено странно, когато привържениците на Тръмп или привържениците на Джордж У. Буш като Карл Роув опровергават идеята, че правителството е някакъв вид „друг“, способен да стимулира инфлацията чрез разходи. Ако беше така, инфлацията щеше да скочи при Доналд Тръмп намлява Джордж У. Буш. Всъщност доларът направих колапс (действителна инфлация) при Джордж У. Буш (вижте зелените пари срещу златото, петрола и всяка основна чуждестранна валута от 2001-2009 г.), но годините на Буш не се споменават от консерваторите, след което демократите изглежда са забравили определението за инфлация.

Предполага се, че дефицитите също причиняват инфлация, сякаш заемането е нещо „друго“. Вижте по-горе, ако се чудите какво са казвали днешните ястреби на инфлацията в миналото.

Това ни отвежда до Япония. Ако държавните разходи всъщност бяха признак на „излишно търсене“, водещо до инфлация, със сигурност е вярно, че Япония отдавна щеше да съществува като съвременна предупредителна история за ужасяващото, инфлационно въздействие на държавните разходи.

Наистина, колко скоро ще забравим как законодателите в Япония харчат по кейнсиански начин в продължение на десетилетия с оглед на „стимулирането“ на умиращата (в относителен смисъл) японска икономика. Освен както логиката би диктувала, нямаше такова стимулиране. Тъжно е, че нещо толкова основно изисква посочване, но политическото разпределение на ценни ресурси е най-жестокият данък от всички. Предприемачите и фирмите се нуждаят от капитал, за да се разширяват, а държавните разходи свиват капиталовата база, като в същото време използват физически и човешки ресурси неоптимално.

Забележително за всички тези фалшиви стимули от страна на търсенето в Япония е, че голяма част от тях са били дефицитни разходи. Навлизайки в подробности, от 2017 г. японският дълг като процент от БВП е скочил до 225%. Според неоинфлационистите в момента тази смъртоносна комбинация от държавни разходи с „дефицити“ би била крайният източник на инфлация. Всъщност един долар можеше да се размени за приблизително 112 йени през въпросната година; надолу от 360 през 1971 г., 240 през 1985 г. и т.н. Казано по друг начин, големи увеличения на държавните разходи в Япония се случват в продължение на десетилетия в съчетание с рязко нарастващата йена спрямо долара, златото, петрола и т.н. Валутните цени са избор на политика въпреки това, което ти се казва.

Някои ще прибягват до централните банки и лихвените проценти като обяснение за валутните движения. Предполага се, че повишаването на лихвените проценти от централните банки подкрепя валутата. Всъщност Фед се покачи през 1970-те години на миналия век заедно с колабиращия долар. Имайки предвид долара отново спрямо йената, лихвените проценти са били по-ниски в Япония спрямо САЩ от десетилетия, нагоре и надолу по кривата на доходност, но както беше споменато, йената до голяма степен се повиши спрямо зелените пари.

Всичко това е сравнително кратък начин да се каже, че ситуацията с инфлацията в Япония през последните десетилетия (което означава липсата на такава) изцяло дискредитира разказа на неоинфлационистите, които се придържат към държавните разходи, дефицити и лихви на централната банка като техен предполагаем „случай“ за инфлация днес. По-важното е, че опитът в Япония повдига основен въпрос къде са били тези ястреби през всичките тези години по отношение на Япония. Коментарът им беше различен, както и когато Буш №43 бродеше из залите на Белия дом.

Нищо от това не е предназначено да опетни републиканската партия, с която този автор се събира, колкото е предназначено да насърчи по-добра републиканска партия. Не само консерваторите и републиканците пренебрегват историята на Япония в своята инфлационна истерия, не само че пренебрегват двамата последни президенти на партията си, но и предефинират изцяло инфлацията (преди това беше девалвация на валута) в своя анализ на момента.

Конфуций за пореден път казва, че свободата е жертва на думи, губещи значението си, и със сигурност този пристъп на „инфлация“ даде власт на Фед и други правителствени клонове да „направят нещо“. Очаква се демократите да подкрепят действията на правителството, но републиканците не толкова. Колко тъжно.